Написано от Радосвет Коларов

Една от най-типичните черти на Вапцаровата поезия е впечатлението, че думите носят нещо от първичността на достоверен речеви акт. При цялата си смислова отвореност, условност и многозначност, присъщи на всяка художествена творба, те носят сякаш спомена, следи от момента, в който са били артикулирани (произнесени или написани), адресирани до конкретен събеседник в някаква реална житейска ситуация. Второ впечатление, безспорно свързано с първото, е особеното доверие, което изпитваме в нравствеността на човека, който стои зад тези думи, доверие в тяхната истинност. По-точно казано, увереността, че човекът, произнесъл тези думи, може и да се заблуждава, но не може да изрече лъжа.

Интересува ме приносът в тази насока на представата за авторо-вата личност пред смъртта, както и ролята на двете му предсмъртни стихотворения за възприемане на неговата поезия. Въпросът изглежда тривиален. Едва ли има изследване върху „Моторни песни", което да не засяга нравствения ореол на тази личност или да не изразява уговорка от типа на „безспорно героическата смърт на поета хвърля отблясък върху неговата поезия". Този ореол или отблясък обаче се схваща традиционно малко еднозначно просто като принадена естетическа стойност, външна спрямо текстовата реалност, която неизбежно получаваме от запознатостта си с биографията на автора. Случаят обаче заслужава по-специално внимание.

продължава>

Написано от Цветанка Атанасова

Откъс...

Посветените вероятно веднага ще дешифрират горния наслов като реверанс към един от бащите на модернистката естетика, към автора на бележитото есе „Критикът като художник" Оскар Уайлд. В случая обаче това заглавие има и други, по-конкретни импликации: става дума за самосъзнанието на българските модернисти, отразено в критико-теоретич-ните им текстове. Обект на настоящия обзор е идеологията на българския модернизъм - преди всичко на литературния му вариант, макар че той е трудно отделим от художествения модернизъм като цяло. И тъй като модернистката идеология (и у нас, и в Европа) е манифестирана предимно от художници на словото и значително по-малко от профилирани критици, избраният наслов се оказва адекватен и в този аспект. Не на последно място това заглавие съдържа намек и за една по-обща тенденция в езиковите иновации на българските модернисти - сближаване на критическия с художествения дискурс, свързано с възгледа за критиката като изкуство, а не толкова като научно-аналитична дейност.

продължава>

Написано от Румяна Л. Станчева

ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

Сравнителното литературознание се помества в свободната и трепетна зона на срещите, на размяната на изненадващи реплики, на виртуални съвпадения, на оживление и поне удвоена наслада от прочетеното. Писател, текст, или национална литература се сравняват по един или друг признак с чуждото, мерят си естетическия ефект и публиката. Случва се и някой да бъде огорчен. Друг бил показал по-рано еди-какъв-си типаж, експеримент с жанра, съзвучие или дисонанс. А понякога настъпва насърчителна радост и чувство за човешка общност от простия факт, че идеите си съответстват, въпреки че са изказани на различни езици, в различни времена и без предварително наговаряне.

продължава>

Написано от Магда Карабелова

Πрез пролетта на 1915 година в София се създава Полско пресбюро по печата, орган на полулегалния N. К. N. (Върховен Народен Комитет) в Краков, което има за задача да се превърне не само в информационно-журналистически, но и в културно-политически център, активно осведомяващ българската общественост: политиците, интелектуалците, учените и творците, а така също действащите обществени радетели за свободите и правата на българите, на другите балкански православни народи и на останалите славяни от централно-европейската част на континента, какво се случва с поляците и с тяхната борба за национално освобождение и обединение на разкъсаната им родина.

Начело на новосформираното бюро, което е брънка от цяла поредица такива бюра в Европа, застава млад журналист и многообещаващ учен-филолог, самообразовал се социолог и социално-политически анализатор.

продължава>

Написано от От съставителите

Библиографски бюлетин № 9 на Института за литература при БАН обхваща научната продукция на неговите сътрудници за 2010 г. Той предоставя информация за научните интереси на отделни учени литературоведи, изявени в различните области на литературната наука. Тяхното присъствие като автори на книги, студии, статии и учебници се допълва със специфичната им дейност на съставители, редактори и преводачи на научна и художествена литература. Класификационната схема обхваща основните дялове на литературознанието, като в нея намират място и новостите в литературната наука и съвременната издателска политика. Изданията на Института за литература са обособени в началото на бюлетина, където участието на сътрудниците е подчертано и не се дублира в съответния подраздел „Съставител, редактор, коментар" по съдържание.

продължава>

Написано от Регина Койчева, Анисава Милтенова

¹ Да надникнеш в страховитата чаша на смъртта, която на всеки смъртен му предстои да изпие, е покъртително изживяване, дало началото на незабравими произведения на философията, богословието, литературата и изкуството. Размисълът за смъртта, за изкуплението и за съдбата на душите в отвъдния свят е в основата на християнската философия според св. Василий Велики. Тази концептуална наситеност, съчетана със силен емоционален заряд, превръща старобългарските погребални творби в привлекателен изследователски обект.

Погребалните текстове се появяват в средновековната славянска книжнина още в нейния най-ранен период - през IX в. Те следват образците на византийската литература, жанровите й модели и структурни принципи, но могат да се набележат паралели и с латински паметници. Славянските песнопения за опело са известни по значително по-късни преписи (от XIII в. нататък), които обаче са съхранили езикови черти, характеризиращи т.нар. класически старобългарски корпус. В това отношение тези текстове представляват важно свидетелство за състоянието на най-стария славянски писмен език.

продължава>

"Не се гаси туй, що не гасне"

Първите десетилетия на XX век са време, белязано с невероятна динамика в българската история: трагична поради войните, еуфорична заради националното обединение, постигнато въпреки явната и тайна съпротива на Великите сили и „матушка" Русия, задъхано бързо в културно-цивилизационно и литературно отношение, невероятно доблестно и сърцато в подкрепата си за поляците, които почти последни „получават обратно" държавните си граници, след повече от век робство, разкъсани между три монархии: Русия, Прусия и Австро-Унгария. Получават ги, но не съвсем, при това бавно и несигурно... Една мощна подкрепа, от макар и малък народ като българския, се оказва знаменателна както за поляците, така и заради националното достойнство и самочувствие на самите българи.

продължава>