"Не се гаси туй, що не гасне"

Първите десетилетия на XX век са време, белязано с невероятна динамика в българската история: трагична поради войните, еуфорична заради националното обединение, постигнато въпреки явната и тайна съпротива на Великите сили и „матушка" Русия, задъхано бързо в културно-цивилизационно и литературно отношение, невероятно доблестно и сърцато в подкрепата си за поляците, които почти последни „получават обратно" държавните си граници, след повече от век робство, разкъсани между три монархии: Русия, Прусия и Австро-Унгария. Получават ги, но не съвсем, при това бавно и несигурно... Една мощна подкрепа, от макар и малък народ като българския, се оказва знаменателна както за поляците, така и заради националното достойнство и самочувствие на самите българи.

През 2015 година ще честваме стогодишнината на Българската анкета по полския въпрос, инициирана от Софийското бюро по печата към Полския Върховен Народен Комитет (N. Κ. N.) в Краков, осъществена през 1915 година и завършена през следващата 1916 година. Анкетираните са тридесет и двама изтъкнати български политици, държавници, университетски професори, писатели и поети, журналисти. Един от директорите на Народната библиотека в София и един професор от Виена - син на големия български писател Михалаки Георгиев - проф. Константин Михалаки Георгиев, изпращат своя отговор след като споразумението по полския въпрос е факт и решаването му е първия етап от събирането на земите, поделени между трите централно-европейски монархии. Вече ги споменахме: Русия, Прусия и Австро-Унгария, които с нежелание, а в случая с Русия и с яростна съпротива „връщат" огромните части от полска територия, населявани от високо културен и многоброен, общо двадесет милионен народ: русифициран, германизиран, избиван и пращан в Сибир или пък бягал да намери спасение в интернационалния Париж за повече от век.

Разкъсана и разтерзана, България разбира драмата на поляците и се впуска да помогне с пълното съзнание, че не може да направи много, защото проблемът ще бъде решаван от централните монархии, както се изразява Тадеуш Станислав Грабовски - тогавашен ръководител на Софийското полско пресбюро, който с неутолима енергия, интелигентност и доверие в българската подкрепа, извършва журналистически и политически подвиг, като събира всички отговори на анкетираните, превежда ги на полски език и светкавично ги издава в Пйотркув край Краков, за да зарадва поляците с безусловната българска подкрепа - нещо, което далеч не може да се каже за големите европейски държави по онова време, всяка със свои политически кроежи, козни и планове, нито един от които не предвижда пълното и цялостно държавно-политическо обединение и самостоятелност на полската държава. Това налага Новите полски легиони да се бият на страната на Прусия и срещу Русия, продължавайки традицията на Великите полски легиони на генерал Домбровски отпреди столетие. Неслучайно оттогава досега полският национален химн е маршът на Легионите на Домбровски, известен с прочутия стих „Още Полша не е загинала..." Такъв национален подвиг българите биха възпели с Базовия стих: „Не се гаси туй, що не гасне".

Няма да премълчавам пред читателите, че за мен самата, като българска интелектуалка и полонистка, беше въпрос на чест да инициирам издаването на Анкетата по полския въпрос за пръв път и на български език, с оглед стогодишнината на изданието и с гордост да потвърдя, че бях ентусиазирано подкрепена както от редакционната колегия, така и от българските и полски институции, поели ангажимент да подпомогнат финансово това начинание. За да бъде мистичният оттенък на тази моя инициатива пълен, в началото на изданието проф. Грабовски е поместил писмо от боевете при Лозенград с турско име Kirk Kilisse, рожденото място на моите деди по бащина линия: земи-сираци, останали в пределите на съвременна Турция; всъщност това е Одринска Тракия, която има своята дълга и разтърсваща история и по чуден начин се докосва до полските борби за освобождение чрез писмото на млад и запален по полската култура студент, който обладан от предчувствие за ранната си гибел, се сбогува със своя по-възрастен и високоуважаван приятел - Т. Ст. Грабовски, изпращайки му писмо от окопите с мисълта, че ще умре още първите дни в боевете за защитата на Лозенград. Което действително се случва! Покъртителните му думи, в които ще прочетете неговото уверение, че умира за България и мисли за Полша, е свидетелство за акт на рядка извисеност от страна на съвсем младата българска интелигенция. От нейните редици по-късно произлизат големите ни интелектуалци, писатели, поети и значимите държавници.

Петстотин години не са били достатъчни да унищожат българската духовност, едва ли сто години ще успеят да затрият полската култура и приноси към световната цивилизация, както се изразява проф. Грабовски - по сетнешен посланик на младата полска държава в София, също така дипломат в Бразилия и професор в Ягелонския университет. Оставил е много трудове на български език, които попълват фондовете на Народната библиотека в София и за чието преиздаване ние, полонистите и българистите, имаме моралния ангажимент да се погрижим, „//е се гаси туй, що не гасне...". Давал ли си е сметка патриархът на българската литература доколко неговите стихове ще прекрачат границите на България и ще очертават семиотичните полета на пламенния български дух, който изглежда сме загубили.

... Не можем да го отречем, твърде много издребня мярката на времето. Делата на титани от българската духовност, които чрез отговорите си в Анкетата отпреди сто години се покланят пред гигантите в полската култура, днес не само че едва се помнят, но са заплашени от техни следовници-пигмеи, които са заели ръководни политически или научни постове, но си остават пигмеи, пресметливи чиновници без дух. Едни ще си отидат и други ще дойдат, всичко тече, всичко се променя, но делата на първите и имената им ще трябва да се четат...

Изданието на анкетата на полски език, подготвено от Т. Ст. Грабовски, се отличава с изключително модерния начин на поднасяне на информацията, с подробните и добре разположени CV на всеки един от участниците и с упътващите данни кога и къде, а и дали изобщо отговорите са били публикувани на български език. Подбрана е отлична хартия, която и след сто години изглежда като недокосната от времето. Екземплярът, който се съхранява в Народната библиотека, е подарен лично от проф. Грабовски с автограф, който придава допълнителна значимост на позабравеното издание. Тъй като в крайна сметка само няколко от отговорите са публикувани на български език в тогавашната преса и въпреки уверенията на Тадеуш Грабовски, че това ще бъде направено изцяло, очевидно бързината, с която анкетата е трябвало да стигне до полския читател, е попречила на намерението да бъде подготвена и нейната огледална българска част. Част от интервютата са вземани устно от сътрудниците на Софийското полско пресбюро, или са били изпращани, вероятно писани на ръка от интелектуалците, журналистите, професорите, като тези хвърчащи листове не са запазени в българските архиви. Поне ние, членовете на редколегията не ги открихме в архивите, въпреки значителните ни старания. Затова се наложи необичаен подход: да преведем отговорите от полски на български - нещо, за което нашите велики предшественици могат дълбоко да ни укорят, но се надяваме желанието ни да разпространим този ценен труд сред българските интелектуалци и политици да си е струвал риска, тъй като сме се старали да бъдем максимално прецизни. Все пак, няколко отговора са отпечатани на български език, предимно на политици и държавници. Библиографски данни за тези отговори ще откриете в нашето приложение, заедно с други ценни архивни материали като част от кореспонденцията на проф. Иван Шишманов с проф. Тадеуш Грабовски по служебни или приятелски поводи. А така също и изключително показателната за духа и храбростта на българските учени акция да се помогне на професорите от Ягелонския университет, арестувани от Гестапо през 1940-41 г. и хвърлени в лагерите на смъртта. Проф. Стоян Романски от Софийския университет и председателят на Българската академия на науките проф. Богдан Филов енергично настояват пред министъра на външните работи на Царство България да протестира пред германските власти срещу варварското отношение към полските интелектуалци*. Ето какви бяха те, а какви сме ние сега? Въпреки всички уговорки, които могат да се направят. Ние сме неиздължили се следовници на техния морален и интелектуален ръст!

Амбициозният и много енергичен стратег на начинанието, ръководителят на Софийското бюро по печата към Полския Върховен Народен Комитет, бъдещият посланик на Полша у нас и бъдещия професор Тадеуш Ст. Грабовски, междувременно съчинява обстоен предговор към подготвящата се анкета, в който се опитва да обясни от своя гледна точка реакциите на различните политически лидери у нас, тъй като отликите при тях са много по-релефно очертани, отколкото при интелектуалците, като изключим крайно предпазливият отговор на проф. Иван Шишманов, плътно ангажиран с украинската кауза покрай възгледите на своя тъст, видният украински деятел М. Драгоманов, чиято дъщеря взема за съпруга. Всъщност проф. Шишманов почти не отговаря, той се „измъква" с общи фрази и няколко кратки изречения. Но този разочароващ за Грабовски отговор очевидно не е попречил на професионалните и личностни взаимоотношения, тъй като те оживено контактуват. Не публикуваме тази кореспонденция. За да бъдем коректни към паметта на този необикновено активен и ярък представител на полската интелектуална мисъл, трябва да подчертаем поне още веднъж, че Т. Ст. Грабовски подготвя един издателски и историко-политически продукт, каквато е Анкетата по начин, който отговаря на всички съвременни изисквания за печатно издание, предназначено да популяризира дадена кауза. Подробните биобиблиографии на всеки един от участниците, разясненията под линия, допълнителните историко-политически справки, които се предлагат на читателя и особено първия раздел на книгата, представляват задълбочен журналистически и политически анализ на отношението към Полша и полския въпрос у нас, с всички онези детайли, които биха помогнали и на най-несведущия не само да разбере, но и да се заинтересува от въпроса. Без съмнение, Грабовски е майстор на текста, с градирането на емоциите и структурирането на знанието, което предлага в своето издание. Такова модерно отношение към социално-психологическата страна на предлаганата Анкета удължава нейния исторически живот и я прави образец, който ни кара да й се възхищаваме до ден днешен. Грабовски не ни съобщава за нито един отказ за отговор, което говори за искрената заинтересованост на нашата общественост от съдбата на „братята поляци", но същевременно доста скептично се изказва по повод осведомеността на българската общественост по полския въпрос, твърде пресилено на места, струва ни се.

Анкетата по полския въпрос има и други образователни качества. Тя разкрива прикривани по времето на комунизма страни и детайли от външната политика на руския царизъм от началото на XX в., включително крайното нежелание на руската империя, щото младото царство България да бъде оставено само да определя външните си приоритети и приобщаването си към едни или други велики сили, поради стратегическото си геополитическо положение. Оценките за руската империална политика на Балканите, откритите обвинения за цената, която българите заплащат за тази политика не само по време на Освободителната война от 1878 година, но и след нея, ясно очертават заблудите, стереотипизирани и наложени в нашето общество за пълната безкористност на „дядо Иван", който идва да ни освободи, а не че отива всъщност да заграби Константинопол, най-богатия град в света, най-блестящата световна перла.

Българската анкета по полския въпрос е не само исторически акт на съпричастност. Тя представлява модел за политическо поведение и културен тест за емоционално, сърцато българско отношение, за искрена възхита и личностна неподправеност, очевидно присъщи ни, въпреки катастрофическото битие на млада България. Тест е също така за характеристиките на твърде младата ни политическа класа, с всички справедливи исторически забележки за недостатъци, въпреки което обаче тя все пак е била достатъчно европейска и образована, че да не отговаря в Анкетата с клишета и банализирани стереотипи, а да цитира философи, велики полски поети и писатели, политици и исторически личности, повлияли световната цивилизация, останали емблематични и до днес.

„Не се гаси туй, що не гасне" не се оказва само красив романтико-патриотичен повик. Стихът на Вазов е исторически изпит за политическите и културно-цивилизационните измерения на времето, в което са живели те и в което живеем ние. От анализите, правени в Анкетата от българските политици и интелектуалци става видно, че повечето от тях не приемат задачата си като задължение, а като оказана чест, почетно задължение, което кара всеки държавник и интелигентен човек да счита, че достойно е преживял още един ден от политическото или научното си битие, като е отговорил на въпросите. Отговорите имат ярък емоционален подтекст и предпочитания, които се оказаха в сила сто години след онези паметни събития. Донякъде това е видно от поместените архивни материали, потвърждаващи българската памет за полските изкупителни жертви, но разбира се далеч не е всичко. Годината 2010 беше юбилейна за много годишнини - тържествени или трагични. През 1396 година Българското царство пада официално под турско робство, а само 14 години по-късно през 1910-та, в битката при Грюнвалд войските на крал Владислав II - Ягелло, подпомогната и от други славянски войски, смазват Тевтонския орден и макар да не се стига до ликвидирането му, но съотношението на силите в Източна и Централна Европа драстично и завинаги се променя. Тези събития засягай индиректно и току що прегазената България. Тя ще помни... и вече 600 години не го забравя, защото българската земя е магистрално трасе, по което неканени минават всякакви западни кръстоносни рицари, завоеватели, измислени кръстоносни походи и войски, които бъркат пътя и вместо към Йерусалим, обръщат конете към Константинопол. От изток по трасето - България пък се тълпят диви азиатски пълчища, носят се коприни, подправки, но и много знания, древни книги и учения.

През XIX век в Османската империя се стичат поляци, които не могат да се завърнат по земите си; приели исляма или не, те застават под знамената на султана в така наречените казакалай, за да се бият срещу Русия в предстояща война, та да възкресят своята многострадална Полша. Въпреки че българските възрожденци-революционери разчитат на Русия, а поляците на Османската империя, двете групи от славянски поборници изпитват уважение едни към други и си помагат доколкото е възможно от Бургас до Истанбул. Българите изпращат с шествие мъртвия Мицкевич от пристанището на Цариград, четат странните и, уж пробългарски романи на Михаил Чайковски — Садък паша (украинецът на полска служба, предводител на казакалая), страдат за своите славянски братя и неизменно обсъждат важните политически и културни събития около тях. Дори вземат полски имена на борци и въстаници като фамилията „Бенковски". Всички в България знаят за подвига на младия полски крал Владислав Варненчик, който загива в битката при Варна на 10 ноември 1444 г.

Наскоро си припомнихме за Юлий Цезар Розентал (1872-1903), полски благородник, израснал в България и отдал живота си за свободата на поробена Македония в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Завършва прочутата Априлова гимназия, пише 90 стихотворения, които писателят Антон Страшимиров събира след смъртта му в стихосбирка ,Jfedonemu песни" (1904 г.) Стиховете са посветени на борбата на поробените, където и да се намират по света, както и на християнската любов между хората. Антон Страшимиров е написал предговор, за да остави по-ясен знак за живота и личността на Юлий Розентал. Тази неотдавнашна стогодишнина също внася един допълнителен щрих към сюжетите в българската литература от онова време и ги дообогатява. „Не се гаси"!... очевидно е. Станко Караджов загива за българската кауза при Лозенград с мисъл за Полша и сетно послание към Т. Грабовски, а Юлий Розентал, полякът, загива за българската свобода, приемайки мисията като своя, рождена. Твърде забележително е, че в така наречените от социалната психология „гранични, прагови" времена, функциите на действуващи социолози или журналисти, както и на политически анализатори се приемат от личности с лидерски качества като Т. Ст. Грабовски, който се явява едновременно журналистически, политически и културен представител на все още несъстоялата се Полска държава. За българската политическа класа и университетския елит, както и за значими писатели и поети, участващи в Анкетата, тези събирателни функции в една личност са нещо естествено, добре познато от XIX век, а и веднага след Освобождението, когато все още държавната структура не е изградена и липсват необходимите институции. Но пък не липсват големи личности, които действат като институции, като политически лобита или като свързващи университетски звена. Сложните времена раждат сложни личности! Въпреки мъчителните си криволичения, българската история е честита със сложни личности, поради което приема съвсем естествено и дошлите отвън. Всички те сътворяват „Невидим колеж" отвъд времето и пространството, т.е. една духовна мрежа на единомислие, независимо дали са съвременници, дали се познават лично или само знаят за делата си. Световната политика, цивилизованост и духовна култура, както и влиянията в изкуството на практика се осъществяват благодарение на такива невидими мрежи от древността до днес. Ние също сме изградили такава мрежа с поляците и полската култура, активно превеждайки и коментирайки, реципирайки високите стойности от полската романтическа поезия и проза, както и архиобразците на модернизма. По-активно е въздействието на голямата полска култура върху нашата, разбира се, но както става видно от анкетата, на българските политици и университетски професори не им липсва самочувствие и убеденост, че могат да помогнат на изпадналия в беда по-голям славянски народ. При това по-чистосърдечно и безкористно, отколкото големите европейски държави, които на практика ще решават проблема. Не е съвсем сигурно дали в полската политическа или културна история оценяват по достойнство българския принос, защото по доктрина полската политика и култура не са загледани много внимателно към Балканите, но това до известна степен е в реда на нещата. По-важно е, че българската култура и духовност никога не са били комплексирани относно великите постижения на полската, наричали са нейните Нобелови лауреати (Сенкевич) свои славянски братя, радвали са се и са скърбили като за свои лични радости и неволи. Комунистическата идеология не успя да промени този сентимент, който се изразяваше в особена привързаност към полското кино и литература, а дори и към изучаването на езика просто за удоволствие, заради възможността да се чете в оригинал - нещо, за което Пенчо Славейков беше посъветвал интелигентните българи още в началото на XX век, като го беше формулирал приблизително така: „щастлив е онзи, който може да се вживее в големите полски опуси като „Пан Тадеуш" в оригинал..." Самият Славейков постъпва точно така - без особен шум и излишни изявления, той изучава полски език докато следва в Германия, за да прочете Мицкевич в оригинал и по-късно да помогне чрез своя голям приятел и повереник Боян Пенев, но и чрез не по-малко значимите усилия на първата му жена и голяма преводачка на полска поезия Дора Габе, българите да се докоснат и да се вживеят в полското.

Съвместните усилия на проф. Т. Ст. Грабовски и на българските интелектуалци и приятели на Полша се събират в уникалното списание „Полско-български преглед", което започва от бюлетин през 1917 година и стига до изключително богатото и уважавано културно-политическо и литературно издание до 1925 година, а по-късно от 1931 г. до 1935 година, с усилията на Дора Габе, но в доста променен вид. Това са резултатите от един впечатляващ „Невидим колеж", който предлага цяло университетско образование за българската интелигенция, която едновременно може да ползва списанието, но и да научава от него къде ще се изнася поредната лекция или сказка и кога излиза следващото издание на авторитетната Полска библиотека, подготвяна за печат от редколегията и от уважавани преводачи, придружавана с предговори от най-значимите университетски специалиста. Няма друга славянска култура, която може да се похвали у нас с такива предани разпространители, пропагандатори и тълкуватели. Правят го всички. Иван Вазов, например, не принадлежи към кръга на списанието, но отношението му към Сенкевич е изключително активно и високо оценяващо. Заради големите полски творци Патриархът на литературата ни дори се е опитал да се превърне в преводач, но се оказало, че това не е неговата най-силна страна. За сметка на това пък се амбицирал и подсетил други, по-талантливи като преводачи. Няма безразлични към полската култура у нас. Не, не се гаси...

Магда Карабелова

Архивните материали се съхраняват в Архивния фонд на БАН, а ни бяха предоставени от г-н Никола Казански - член на редколегията ни, ще ги публикуваме при първа възможност, (бел. моя Μ. К.)